:::
Село Маточина
Маточина е забравено от бога село, намиращо се на края на света. В конкретния случай за край на света се приемат югоизточните покрайнини на България на десния бряг на р. Тунджа при Сакар планина. Границата с Турция минава буквално в покрайнините на селото. Това местоположение от един момент на сетне му отрежда доста безрадостна съдба.
Заради противопоставянето между комунистическия блок и свободния свят, Маточина, подобно на много други погранични села, попада в една от строго охраняваните зони, достъпът до които става само с т.нар. открит лист. За да се стигне до Маточина e трябвало да се премине през цели три мрежи с бодлива тел, охранявани от въоръжени граничари. Самото село от две страни е оградено от държавната граница с Турция, зорко охранявана под дулата на оръжията и от двете страни на браздата. Така жителите на Маточина буквално се оказват като в затвор. Не е чудно, че голяма част от хората постепенно го напускат и сега повечето къщи в селото са в руини. Телените ограждения, известни още като кльон и станали причина огромен брой хора да напуснат родните си места, все още си стоят там, но вече не се охраняват. Празни са и наблюдателните вишки, които, подобно на паметници, напомнящи за ония мрачни времена, и днес продължават някак заплашително да се извисяват покрай пътя, изправени на дългите си тънки крака. Трите портала в бодливата тел сега са широко отворени, а за въоръжените граничари напомнят единствено празните караулни будки, покрити с олющена зелена боя. Има нещо дълбоко иронично в това, че някога толкова зорко охранявани, сега си стоят самотни и достъпни, макар че малцина са тези като нас, които се отправят в тази посока. А в района на Маточина наистина има какво да се види: на хълм до самото село се издигат масивните останки от крепостта Букелон, а на 2 км се намира скална църква. Тъй като районът дълги години е бил в изолация, най-вероятно там тепърва предстои да се правят открития.
Потегляйки от Свиленград, почти през целия път бяхме единствената кола, движеща се към Маточина. В обратна посока покрай нас минаха не повече от два-три други автомобила. Първият кльон пресякохме преди село Щит. На площада в центъра имаше паркирани два джипа на гранична полиция. Намалих в очакване от накъде да изскочи граничен полицай, който да ни спре, за да пита на къде сме тръгнали и по каква работа. Нищо такова обаче не се случи. В края на селото имаше още един джип. Реших, че този път вече няма как да ни се размине, още повече полицаят стоеше до него. И сега обаче очакванията ми останаха излъгани. Продължихме по пътя си без въобще да събудим интерес. Явно изглеждахме безобидни и никой не се интересуваше от нас.
След известно време стигнахме до разклон. Поехме по десния, по-тесен път, който скоро свърши пред портала на една изоставена гранична застава. Единствената възможност за обратен завой беше на малкия плац пред сградата. Макар че част от улуците бяха изпопадали, а на някои места по стената личаха петна от влага, като цяло времето не беше оставило сериозен отпечатък върху двуетажната къща. Дори повечето прозорци бяха здрави. Заобиколих сградата и от другата страна ме посрещна широко отворена врата. Прекрачих прага и сякаш се върнах назад във времето. В ляво от мен беше дежурната стая – разбрах го, защото табелката все още висеше на вратата. Пирамидата за оръжията беше празна, а по целия под се въргаляха документи. Надвесих се над един от тях – беше план за инструктаж на нарядите в ГрПУ Маточина. Датата му беше от 18 февруари 2002 г. Останалите помещения бяха полупразни, а малкото неща из тях се въргаляха в безпорядък. Навън растителността беше превзела по-голямата част от двора. Пътят до караулното помещение така беше обрасъл, че до него вече не можеше да се стигне.
Отстрани на заставата имаше черен път. Скорошните дъждове го бяха разкаляли, така че беше немислимо да се пробваме да продължим по него с колата. Нямахме идея на къде води, но поехме по него пеш. Околността беше пуста и навсякъде бяха цъфнали цветя. От дясно на пътя имаше нива, насред която някак не на място стърчеше бетонен стълб, увенчан с улична лампа. В ляво имаше друга нива. В средата й, по-далеч от пътя, се извисяваше самотно дърво, на чийто най-висок клон беше кацнал едър мишелов. Естествено пътят го нямаше на картата, така че стотина метра по-нататък се отказахме. Кой можеше да гарантира, че ако продължим по него няма да се озовем в Турция, от което можеха да последват само ядове. После разбрахме че границата наистина не била далеч.
Върнахме се обратно по същия път и тогава видяхме скалната църква. От пътя изглеждаше като тунел в скалите. Оставихме колата в страни от шосето и след около километър стигнахме до скалата, в която е прокопана църквата. Докато се изкачвахме нагоре, зад нас остана територията на Турция. Дори в далечината се виждаха къщите на някакво село. Бяхме обзети от наистина странно усещане, докато ходихме по тази земя свободно – нещо немислимо до съвсем скоро, когато самата мисъл да попаднеш там е била по-скоро абсурдна. Чудно ни беше колко ли хора, при опита им да напуснат страната, подвластна на мракобесния строй, са загинали тук и в околностите, където ние сега обикаляхме като туристи. Съмнявам се, че някой някога ще може да даде точен отговор на този страшен въпрос.
Пред входа на скалната църква услужливо беше подпряна информационна табела, от която разбрахме, че е датирана от 10 век. Оформена е като правоъгълно засводено помещение, в което се влиза през малък, също така засводен коридор. На входа имаше поставена ръждясала желязна врата и в първия момент се притеснихме, че ще се окаже заключена. Вместо това беше само притворена, и скоро след като прекрачихме прага очите ни свикнаха с тъмнината вътре. Помещението не се отличаваше с внушителност, но не беше и малко. От табелата разбрахме, че сводът е висок 3 м., а общата дължина на църквата е 14,05 м. По стените имаше издълбани множество графити, някои от които изглеждаха с древен произход. Подобни съм виждал и в скалните църкви на Яйлата при Камен бряг.
Отвън, в ляво от входа, в скалата са изсечени стъпала, водещи към билото на възвишението, в чието подножие се намира църквата. Изкачих се до горе и на около километър северно забелязах каптаж, до който беше спрял джип с гранични полицаи. Очаквах, че присъствието ни ще привлече вниманието им и ще дойдат да ни проверят най-малкото от скука, но това не стана. Върнахме се при колата и продължихме обратно към разклона, където хванахме лявото шосе. Непосредствено преди Маточина пак минахме зад кльона. След кратко изкачване в дясно от нас отново изникна каптажа с джипа на гранична полиция, а в ляво, долу в ниското бяха къщите на селото с извисяващ се над тях хълм. Именно на неговия връх стърчаха останките от крепостта Букелон.
Тези руини някога са били мощно отбранително съоръжение, предпазващо подстъпите към Адрианопол (днешен Одрин). И наистина, по права линия разстоянието до Одрин било по-малко от 30 километра, а до Свиленград са поне 40 км. От някогашната крепостна стена за съжаление днес са останали само основите, които едвам личат, макар че някога са опасвали целия хълм. Голяма част от камъните, с които е било изградено укреплението, сега могат да се видят в дуварите и зидовете на къщите в селото или поне в това, което е останало от тях, тъй като повечето постройки в Маточина са в руини. Въпреки това самотната кула, оцеляла от някогашния Букелон, понастоящем е една от най-добре запазените крепостни постройки у нас.
Крепостта има дълга и драматична история. Построена е още през римската епоха и е известна с това, че през 4 в. край стените й загива император Валент (328-378), когато армията му претърпява пълен разгром от готите в Битката при Адрианопол. Това сражение бележи началото на края на Западната Римска империя.
Букелон е тясно свързан и с българската история. На 14.04.1205 г. близо до крепостта българските войски, предвождани от цар Калоян, разбиват рицарската армия на император Балдуин Фландърски. Изглежда край тази крепост на някои короновани глави не им върви, защото българите пленяват и самия император на Латинската империя, създадена в резултат на Четвъртия кръстоносен поход, покорил Византия. Височайшият пленник първо е затворен в крепостта Букелон и едва след това е отведен в средновековната българска столицата Търново. Там умира в плен, но освен легендата, дала името на Балдуиновата кула в замъка Царевец, обстоятелствата около смъртта му все още не са много ясни.
Край височината, на която се намира крепостта, се вие леглото на р. Тунджа. От входа на кулата пък може да се види граничната бразда между България и Турция. Нямаше как да го разбера, ако един овчар не ми беше посочил къде точно минава. Отсреща в североизточна посока се вижда гранична застава с веещ се над нея турски флаг.
Според същия овчар преди влизането на страната ни в ЕС тази застава не е съществувала. Вместо нея е имало само един пост, чиято самотна сива постройка сега изглежда като необитаема. Тогава турската гранична застава се е намирала в селото, което видяхме по-рано, отивайки към скалната църква от другата страна на Маточина.
Постояхме още известно време край крепостта и тръгнахме надолу. Искаше ни се да намерим подходящо място, където да седнем и да хапнем. Отправихме се към църквата, за която вече бяхме разбрали от овчаря, че е затворена, но се надявахме да можем да седнем в двора й. Запустението обаче беше толкова голямо, че се принудихме да се върнем при едноетажната постройка на кметството, пред която вяло висяха знамената на България и ЕС. В двора поне имаше беседка, където можеше да се седне. Букелон не беше единствената руина – всички околни сгради се рушаха.
Времето беше слънчево и топло, а из селото не се носеха почти никакви шумове. Изглеждаше като обезлюдено. Единствено когато вече тръгвахме, от някъде се появи едно мълчаливо, но усмихнато дете, което изглеждаше като да е дошло да ни изпрати. Напуснахме село Маточина, оставяйки го във властта на оградата с бодлива тел на кльона и на граничната вишка, стърчаща край село като ням и никому ненужен страж....
пътепис на: Димитър Пъков
Маточина е забравено от бога село, намиращо се на края на света. В конкретния случай за край на света се приемат югоизточните покрайнини на България на десния бряг на р. Тунджа при Сакар планина. Границата с Турция минава буквално в покрайнините на селото. Това местоположение от един момент на сетне му отрежда доста безрадостна съдба.
Заради противопоставянето между комунистическия блок и свободния свят, Маточина, подобно на много други погранични села, попада в една от строго охраняваните зони, достъпът до които става само с т.нар. открит лист. За да се стигне до Маточина e трябвало да се премине през цели три мрежи с бодлива тел, охранявани от въоръжени граничари. Самото село от две страни е оградено от държавната граница с Турция, зорко охранявана под дулата на оръжията и от двете страни на браздата. Така жителите на Маточина буквално се оказват като в затвор. Не е чудно, че голяма част от хората постепенно го напускат и сега повечето къщи в селото са в руини. Телените ограждения, известни още като кльон и станали причина огромен брой хора да напуснат родните си места, все още си стоят там, но вече не се охраняват. Празни са и наблюдателните вишки, които, подобно на паметници, напомнящи за ония мрачни времена, и днес продължават някак заплашително да се извисяват покрай пътя, изправени на дългите си тънки крака. Трите портала в бодливата тел сега са широко отворени, а за въоръжените граничари напомнят единствено празните караулни будки, покрити с олющена зелена боя. Има нещо дълбоко иронично в това, че някога толкова зорко охранявани, сега си стоят самотни и достъпни, макар че малцина са тези като нас, които се отправят в тази посока. А в района на Маточина наистина има какво да се види: на хълм до самото село се издигат масивните останки от крепостта Букелон, а на 2 км се намира скална църква. Тъй като районът дълги години е бил в изолация, най-вероятно там тепърва предстои да се правят открития.
Потегляйки от Свиленград, почти през целия път бяхме единствената кола, движеща се към Маточина. В обратна посока покрай нас минаха не повече от два-три други автомобила. Първият кльон пресякохме преди село Щит. На площада в центъра имаше паркирани два джипа на гранична полиция. Намалих в очакване от накъде да изскочи граничен полицай, който да ни спре, за да пита на къде сме тръгнали и по каква работа. Нищо такова обаче не се случи. В края на селото имаше още един джип. Реших, че този път вече няма как да ни се размине, още повече полицаят стоеше до него. И сега обаче очакванията ми останаха излъгани. Продължихме по пътя си без въобще да събудим интерес. Явно изглеждахме безобидни и никой не се интересуваше от нас.
След известно време стигнахме до разклон. Поехме по десния, по-тесен път, който скоро свърши пред портала на една изоставена гранична застава. Единствената възможност за обратен завой беше на малкия плац пред сградата. Макар че част от улуците бяха изпопадали, а на някои места по стената личаха петна от влага, като цяло времето не беше оставило сериозен отпечатък върху двуетажната къща. Дори повечето прозорци бяха здрави. Заобиколих сградата и от другата страна ме посрещна широко отворена врата. Прекрачих прага и сякаш се върнах назад във времето. В ляво от мен беше дежурната стая – разбрах го, защото табелката все още висеше на вратата. Пирамидата за оръжията беше празна, а по целия под се въргаляха документи. Надвесих се над един от тях – беше план за инструктаж на нарядите в ГрПУ Маточина. Датата му беше от 18 февруари 2002 г. Останалите помещения бяха полупразни, а малкото неща из тях се въргаляха в безпорядък. Навън растителността беше превзела по-голямата част от двора. Пътят до караулното помещение така беше обрасъл, че до него вече не можеше да се стигне.
Отстрани на заставата имаше черен път. Скорошните дъждове го бяха разкаляли, така че беше немислимо да се пробваме да продължим по него с колата. Нямахме идея на къде води, но поехме по него пеш. Околността беше пуста и навсякъде бяха цъфнали цветя. От дясно на пътя имаше нива, насред която някак не на място стърчеше бетонен стълб, увенчан с улична лампа. В ляво имаше друга нива. В средата й, по-далеч от пътя, се извисяваше самотно дърво, на чийто най-висок клон беше кацнал едър мишелов. Естествено пътят го нямаше на картата, така че стотина метра по-нататък се отказахме. Кой можеше да гарантира, че ако продължим по него няма да се озовем в Турция, от което можеха да последват само ядове. После разбрахме че границата наистина не била далеч.
Върнахме се обратно по същия път и тогава видяхме скалната църква. От пътя изглеждаше като тунел в скалите. Оставихме колата в страни от шосето и след около километър стигнахме до скалата, в която е прокопана църквата. Докато се изкачвахме нагоре, зад нас остана територията на Турция. Дори в далечината се виждаха къщите на някакво село. Бяхме обзети от наистина странно усещане, докато ходихме по тази земя свободно – нещо немислимо до съвсем скоро, когато самата мисъл да попаднеш там е била по-скоро абсурдна. Чудно ни беше колко ли хора, при опита им да напуснат страната, подвластна на мракобесния строй, са загинали тук и в околностите, където ние сега обикаляхме като туристи. Съмнявам се, че някой някога ще може да даде точен отговор на този страшен въпрос.
Пред входа на скалната църква услужливо беше подпряна информационна табела, от която разбрахме, че е датирана от 10 век. Оформена е като правоъгълно засводено помещение, в което се влиза през малък, също така засводен коридор. На входа имаше поставена ръждясала желязна врата и в първия момент се притеснихме, че ще се окаже заключена. Вместо това беше само притворена, и скоро след като прекрачихме прага очите ни свикнаха с тъмнината вътре. Помещението не се отличаваше с внушителност, но не беше и малко. От табелата разбрахме, че сводът е висок 3 м., а общата дължина на църквата е 14,05 м. По стените имаше издълбани множество графити, някои от които изглеждаха с древен произход. Подобни съм виждал и в скалните църкви на Яйлата при Камен бряг.
Отвън, в ляво от входа, в скалата са изсечени стъпала, водещи към билото на възвишението, в чието подножие се намира църквата. Изкачих се до горе и на около километър северно забелязах каптаж, до който беше спрял джип с гранични полицаи. Очаквах, че присъствието ни ще привлече вниманието им и ще дойдат да ни проверят най-малкото от скука, но това не стана. Върнахме се при колата и продължихме обратно към разклона, където хванахме лявото шосе. Непосредствено преди Маточина пак минахме зад кльона. След кратко изкачване в дясно от нас отново изникна каптажа с джипа на гранична полиция, а в ляво, долу в ниското бяха къщите на селото с извисяващ се над тях хълм. Именно на неговия връх стърчаха останките от крепостта Букелон.
Тези руини някога са били мощно отбранително съоръжение, предпазващо подстъпите към Адрианопол (днешен Одрин). И наистина, по права линия разстоянието до Одрин било по-малко от 30 километра, а до Свиленград са поне 40 км. От някогашната крепостна стена за съжаление днес са останали само основите, които едвам личат, макар че някога са опасвали целия хълм. Голяма част от камъните, с които е било изградено укреплението, сега могат да се видят в дуварите и зидовете на къщите в селото или поне в това, което е останало от тях, тъй като повечето постройки в Маточина са в руини. Въпреки това самотната кула, оцеляла от някогашния Букелон, понастоящем е една от най-добре запазените крепостни постройки у нас.
Крепостта има дълга и драматична история. Построена е още през римската епоха и е известна с това, че през 4 в. край стените й загива император Валент (328-378), когато армията му претърпява пълен разгром от готите в Битката при Адрианопол. Това сражение бележи началото на края на Западната Римска империя.
Букелон е тясно свързан и с българската история. На 14.04.1205 г. близо до крепостта българските войски, предвождани от цар Калоян, разбиват рицарската армия на император Балдуин Фландърски. Изглежда край тази крепост на някои короновани глави не им върви, защото българите пленяват и самия император на Латинската империя, създадена в резултат на Четвъртия кръстоносен поход, покорил Византия. Височайшият пленник първо е затворен в крепостта Букелон и едва след това е отведен в средновековната българска столицата Търново. Там умира в плен, но освен легендата, дала името на Балдуиновата кула в замъка Царевец, обстоятелствата около смъртта му все още не са много ясни.
Край височината, на която се намира крепостта, се вие леглото на р. Тунджа. От входа на кулата пък може да се види граничната бразда между България и Турция. Нямаше как да го разбера, ако един овчар не ми беше посочил къде точно минава. Отсреща в североизточна посока се вижда гранична застава с веещ се над нея турски флаг.
Според същия овчар преди влизането на страната ни в ЕС тази застава не е съществувала. Вместо нея е имало само един пост, чиято самотна сива постройка сега изглежда като необитаема. Тогава турската гранична застава се е намирала в селото, което видяхме по-рано, отивайки към скалната църква от другата страна на Маточина.
Постояхме още известно време край крепостта и тръгнахме надолу. Искаше ни се да намерим подходящо място, където да седнем и да хапнем. Отправихме се към църквата, за която вече бяхме разбрали от овчаря, че е затворена, но се надявахме да можем да седнем в двора й. Запустението обаче беше толкова голямо, че се принудихме да се върнем при едноетажната постройка на кметството, пред която вяло висяха знамената на България и ЕС. В двора поне имаше беседка, където можеше да се седне. Букелон не беше единствената руина – всички околни сгради се рушаха.
Времето беше слънчево и топло, а из селото не се носеха почти никакви шумове. Изглеждаше като обезлюдено. Единствено когато вече тръгвахме, от някъде се появи едно мълчаливо, но усмихнато дете, което изглеждаше като да е дошло да ни изпрати. Напуснахме село Маточина, оставяйки го във властта на оградата с бодлива тел на кльона и на граничната вишка, стърчаща край село като ням и никому ненужен страж....
пътепис на: Димитър Пъков
Няма коментари:
Публикуване на коментар